Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.04.2013 16:18 - биографичен разказ
Автор: merita Категория: Други   
Прочетен: 1666 Коментари: 0 Гласове:
2



Решена съм да продължавам да служа на своя Създател

РАЗКАЗАНО ОТ КОНСТЪНС БЕНАНТИ

Всичко стана толкова бързо! Нашата 22–месечна дъщеричка, Кемъл, вдигна висока температура и почина само след шест дни. Мъката ми беше непоносима. Искаше ми се и аз да умра. Защо Бог допусна да се случи това? Бях объркана.

РОДИТЕЛИТЕ ми бяха имигранти от Кастеламаре дел Голфо, град в Сицилия (Италия). Те отишли в Ню Йорк, където на 8 декември 1908 г. съм се родила аз. В семейството ни бяхме баща ми, майка ми и общо осем деца, пет момчета и три момичета.*

През 1927 г. баща ми Санто Катанцаро започна да посещава събранията на една малка група Изследователи на Библията, както бяха наричани тогава Свидетелите на Йехова. Джовани де Чека, един брат италианец, който служеше в централата в Бруклин (Ню Йорк), наричана Бетел, провеждаше събранията там, където живеехме, в близкия Ню Джърси. След време татко се включи в проповедната дейност и започна целодневна служба, с която продължи до смъртта си през 1953 г.

Когато била млада, майка ми искала да стане монахиня, но родителите ѝ не били съгласни. В началото, под влиянието на майка ми, не исках да се присъединя към татко в изучаването на Библията. Но скоро забелязах промени в него. Той стана по–спокоен и с мек нрав, което допринесе за мира в семейството ни. Това ми хареса.

Междувременно се запознах с Чарлс, който беше на моята възраст и беше роден в Бруклин. Неговото семейство, подобно на моето, беше дошло от Сицилия. Скоро се сгодихме и след като изчакахме татко да се върне от областния конгрес на Свидетелите на Йехова през 1931 г. в Кълъмбъс (Охайо), ние се оженихме. След около година се роди дъщеря ни Кемъл. Когато тя почина, страдах неутешимо. Един ден Чарлс ми каза, просълзен: „Кемъл беше както твоя, така и моя дъщеря. Не можем ли да продължим да живеем, като взаимно се утешаваме?“

Приемаме библейската истина

Чарлс ми припомни, че татко беше говорил за надеждата за възкресение, когато изнесе доклада на погребението на Кемъл. Попитах Чарлс: „Наистина ли вярваш във възкресението?“

„Да! — отговори той. — Защо не се опитаме да разберем повече какво казва Библията по този въпрос?“

През онази нощ не можах да спя. В шест сутринта, преди татко да тръгне за работа, отидох при него и му казах, че Чарлс и аз искаме да изучаваме Библията. Той се зарадва и ме прегърна. Майка, която още не беше станала, ни чу, че говорим. Тя ме попита какво се е случило. „Нищо — отговорих аз — просто с Чарлс решихме да изучаваме Библията.“

„Всички трябва да изучаваме Библията“ — отвърна тя. И така всички ние — 11 души, включително братята и сестрите ми, започнахме да изучаваме Библията като семейство.

Библейското изучаване ми донесе утеха и постепенно объркването и тъгата ми бяха заменени с надежда. Една година по–късно, през 1935 г., с Чарлс започнахме да споделяме библейските истини с другите. През февруари 1937 г., след като чухме един доклад в централата в Бруклин относно библейското значение на покръстването във вода, ние бяхме покръстени в близкия хотел заедно с много други кандидати. Направих тази стъпка не само защото се надявах един ден отново да видя дъщеря си, но и защото исках да служа на нашия Създател, когото бях опознала и обикнала.

Започваме целодневна служба

Беше вълнуващо и възнаграждаващо да говоря с другите за онова, което бях научила, тъй като много хора по онова време откликваха на посланието за Царството и се присъединяваха в известяването му. (Матей 9:37) През 1941 г. заедно с Чарлс станахме пионери, както Свидетелите на Йехова наричат своите целодневни служители. Не след дълго си купихме каравана и Чарлс предаде семейния шивашки бизнес на брат ми Франк. Само колко развълнувани бяхме, когато след време получихме писмо, в което се съобщаваше, че бяхме назначени като специални пионери. Първоначално служехме в Ню Джърси и по–късно бяхме назначени в щата Ню Йорк.

През 1946 г., докато бяхме на областен конгрес в Балтимор (Мериленд), ни поканиха да отидем на една среща със специални представители на Свидетелите на Йехова. Там срещнахме Нейтън Нор и Милтън Хеншел. Те говориха за мисионерската дейност и по–конкретно за проповедната служба в Италия. Те ни насърчиха да обмислим възможността да посетим Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“.

Казаха ни: „Помислете за това и ни отговорете.“ След като излязохме, Чарлс и аз се спогледахме, обърнахме се и се върнахме вътре. „Помислихме — отговорихме ние. — Готови сме за Гилеад.“ Десет дни по–късно вече бяхме в седмия клас на Гилеад.

Никога няма да забравим месеците на обучение. Онова, което ни направи най–голямо впечатление, беше търпението и любовта на преподавателите, които ни подготвяха да посрещнем трудностите на чуждестранното назначение. След като завършихме училището през юли 1946 г., за известно време ни назначиха да проповядваме в град Ню Йорк, където имаше голяма италианска общност. И ето, че настъпи така дългоочакваният ден! На 25 юни 1947 г. заминахме за Италия — нашето мисионерско назначение.

Установяваме се на нашето назначение

Пътувахме с кораб, който преди беше използван за военни цели. След 14 дни пътуване по море ние акостирахме на италианското пристанище в Генуа. Градът все още носеше белезите на Втората световна война, която беше свършила преди две години. Например прозорците на гарата бяха счупени от бомбардировките. От Генуа се качихме на товарен влак до Милано, където се намираха офисът на Свидетелите на Йехова и един мисионерски дом.

Условията на живот в следвоенна Италия бяха мизерни. Макар че се полагаха усилия за възстановяване от пораженията на войната, бедността беше широко разпространена. Скоро аз се разболях сериозно. Според един лекар сърцето ми беше толкова зле, че трябваше да се върна в Съединените щати. Радвам се, че диагнозата му беше погрешна. Изминаха 58 години и аз все още служа на назначението си в Италия.

През първите години на назначението ни в Италия братята ми в Съединените щати искаха да ни подарят кола. Но Чарлс любезно отказа предложението им и аз бях благодарна, че той взе това решение. Доколкото знаехме, по това време в Италия нямаше Свидетел, който да притежава кола. Затова Чарлс реши, че е най–добре да поддържаме стандарт на живот, подобен на стандарта на нашите християнски братя. Чак през 1961 г. си позволихме да вземем една малка кола.

Първата ни Зала на Царството в Милано се намираше в един сутерен, където подът беше само от пръст. Нямаше тоалетна, нито мивка. Имахме вода единствено когато валеше и подът беше наводнен. Радвахме се и на компанията на няколко малки мишки, които тичаха насам–натам. Две електрически крушки служеха за осветление на нашите събрания. Въпреки тези неудобства, беше насърчително да виждаме как искрените хора идваха на нашите събрания и след време се присъединяваха към нас в проповедната служба.

Случки от мисионерската ни служба

Веднъж оставихме на един мъж брошурата „Мирът — може ли да бъде траен?“. Точно когато си тръгвахме, неговата съпруга Сантина се връщаше от пазар, носейки тежки чанти. Тя беше малко раздразнена и каза, че има осем дъщери, за които да се грижи, и няма никакво свободно време. Когато посетих отново Сантина, тя плетеше, а съпругът ѝ не беше вкъщи. Сантина каза: „Нямам време да ви слушам. И освен това не мога да чета.“

Помолих се негласно на Йехова и след това я попитах дали ще изплете пуловер за съпруга ми, като казах, че ще ѝ платя. След две седмици получих пуловера и със Сантина започнахме редовно да изучаваме Библията с помощта на книгата „Истината ще ви направи свободни“. Сантина се научи да чете и въпреки противопоставянето от страна на съпруга си, тя напредна и беше покръстена. Пет от нейните дъщери също станаха Свидетелки. Сантина помогна на още много хора да приемат библейската истина.

През март 1951 г., заедно с две други мисионерки — Рут Канън* и Лойс Калъхан, която по–късно се омъжи за Бил Венгърт — бяхме преместени в град Бреша, където още нямаше Свидетели. Намерихме обзаведен апартамент, но два месеца по–късно хазяинът ни помоли да напуснем жилището за 24 часа. Тъй като нямаше Свидетели на Йехова в тази област, ние нямахме друг избор, освен да отидем в хотел, в който останахме почти два месеца.

Храната ни беше оскъдна. За закуска имахме капучино и кроасани, за обяд — плодове и солети със сирене и за вечеря — плодове и солети със сирене. Въпреки неудобствата, ние наистина бяхме благословени. След време намерихме малък апартамент и за Възпоменанието на Христовата смърт през 1952 г. се събрахме 35 човека в малката стая, която използвахме за Зала на Царството.

Преодоляваме трудностите

По онова време католическата църква все още имаше голяма власт над хората. Например докато проповядвахме в Бреша, няколко момчета бяха подстрекавани от свещеника да хвърлят камъни по нас. Но след време 16 души започнаха да изучават Библията и скоро станаха Свидетели на Йехова. И кой беше сред тях? Едно от момчетата, които ни заплашваха, че ще хвърлят камъни по нас! Днес той служи като старейшина в един от сборовете в Бреша. Когато през 1955 г. напуснахме Бреша, вече 40 вестители на Царството участваха в проповедната служба там.

След това служехме три години в Ливорно, където повечето от Свидетелите бяха жени. Това означаваше, че ние сестрите трябваше да поемем отговорности в сбора, които обикновено биват възлагани на братя. После се преместихме в Генуа, от където започна всичко преди 11 години. Там вече имаше сбор. Залата на Царството се намираше на първия етаж в сградата, където живеехме.

Когато пристигнахме в Генуа, започнах изучаване с една жена, чийто съпруг беше бивш боксьор и управител на клуб по бокс. Жената бързо напредна в духовно отношение и стана наша християнска сестра. Но съпругът ѝ се противопоставяше, и то дълго време. След това започна да придружава съпругата си до събранията. Вместо да влезе в Залата, той седеше отвън и слушаше. По–късно, когато вече бяхме напуснали Генуа, научихме, че пожелал да изучава Библията. След време той беше покръстен и стана любещ християнски надзорник. Той остана верен до края на живота си.

Изучавах Библията и с една жена, която беше сгодена за полицай. В началото той проявяваше интерес, но след сватбата нагласата му се промени. Понеже се противопоставяше на съпругата си, тя спря да изучава. Когато по–късно тя възобнови библейското си изучаване, той я заплаши, че ако ни види отново да изучаваме, ще ни застреля и двете. Въпреки това тя напредна в духовно отношение и се покръсти като Свидетелка на Йехова. Излишно е да казвам, че той никога не стреля по нас. Всъщност години по–късно, когато бях на един окръжен конгрес в Генуа, някой иззад мене закри с ръце очите ми и попита дали мога да позная кой е той. Просълзих се, когато видях съпруга на тази жена. След като ме прегърна, той каза, че през този ден е бил покръстен в символ на своето отдаване на Йехова.

От 1964 до 1972 г. имах привилегията да придружавам Чарлс, когато посещаваше сборовете, за да укрепва в духовно отношение братята и сестрите. Служехме в почти цяла северна Италия — в Пиемонте, Ломбардия и Лигурия. След това отново служехме като пионери близо до Флоренция и по–късно във Верчели. През 1977 г. във Верчели имаше само един сбор, но когато през 1999 г. си тръгнахме, там имаше вече три сбора. Тогава навърших 91 години и бяхме насърчени да се преместим в мисионерския дом в Рим, една красива малка сграда на сравнително спокойно място.

Друго тъжно събитие

През март 2002 г. Чарлс, който дотогава се радваше на добро здраве, внезапно се разболя. Здравето му се влоши и той почина на 11 май 2002 г. Цели 71 години ние бяхме заедно както в трудни, така и в радостни моменти. Неговата смърт беше огромна и печална загуба за мене.

Често си мисля за Чарлс и си го представям с неговия костюм с двойно закопчаване и с шапката му от 30–те години. Спомням си усмивката му и сякаш чувам познатия ми смях. С помощта на Йехова и благодарение на любовта на много скъпи братя и сестри, успявам да се справя в този труден период. С нетърпение очаквам времето, когато отново ще видя Чарлс.

Продължавам да служа на Бога

Да служа на своя Създател е най–чудесното нещо в моя живот. През годините ‘опитах и видях, че Йехова е добър’. (Псалм 34:8, НС) Продължавам да изпитвам неговата любов и загриженост спрямо мене. Макар че загубих детенцето си, Йехова ми даде много духовни синове и дъщери, живеещи из цяла Италия, които донесоха голяма радост както на мене, така и на Него.

Онова, което най–много съм обичала да правя, е да говоря на другите за своя Създател. Затова продължавам да проповядвам и да водя библейски изучавания. Понякога съжалявам, че не мога да правя повече поради здравословното си състояние. Но аз осъзнавам, че Йехова е наясно с ограниченията ми и че ме обича и цени това, което мога да правя. (Марко 12:42) Старая се да живея според думите от Псалм 146:2: „Ще хваля Господа, докато съм жив, ще пея хваление на моя Бог, догдето съществувам.“*

http://www.jw.org/bg/



Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: merita
Категория: Други
Прочетен: 989262
Постинги: 341
Коментари: 851
Гласове: 6255
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031