Прегледах „наука“ в речника на Уебстър – „познание, различаващо се от невежество или погрешно разбиране“ – и виждам, че съм обладан от познание, не по-добро от онова, което се различава от невежеството или погрешното разбиране.

Позволете ми да се обърна към обичайната практика на невежата и да се откажа от философското изследване, обявявайки в замяна просто едно мнение: Науката изисква повече вяра, отколкото Бога.

Стигнах до това заключение в часовете по физика в гимназията (между другото, те бяха задължителни). Учителят по физика тъкмо беше обяснил как електричеството прави така, че един хладилник да функционира. Вдигнах ръка.

Аз: „Електричеството е енергия.“

Учителят по физика: „Да.“

Аз: „Енергията е топлина.“

Учителят по физика: „Да, топлината е един от начините да се измерва енергията.“

Аз: „Да, ама хладилникът е студен.“

Минах само защото учителят по физика внезапно си спомни, че е учител и на летните оставачи и че, ако останех, щях отново да съм в неговия клас през юли.

Вярата зависи от убедеността в неща, които не могат да бъдат доказани – а аз мога да докажа, че повече хора пропадат на изпити по физика, отколкото в неделното училище.

„Но науката може да бъде доказана,“ би казал ученият. „Целият смисъл на науката е в експерименталното доказателство.“ И все пак ние не-учените сме принудени да приемем това експериментално доказателство на вяра, защото не знаем за какво говорят учените. Това прави от науката въпрос на вяра в хора, докато религията, разбира се, е въпрос на вяра в Бога – и ако трябва да избирате …

Аз лично не мисля, че това е необходимо. Както науката, така и религията утвърждават едно и също нещо: че вселената функционира по определени правила и че тези правила могат да бъдат разпознати. Макар че това прави по-лесно да се вярва в Бога, отколкото, например, в органичната химия. Просто фактът, че съществуват правила предполага, че съществува и някой, който ги определя, докато просто фактът на смесването на нитро с глицерин и предизвикването на експлозия не предполага докторска степен.

Освен това ми се дава да разбера, че правилата на науката започват да се изкривяват и дори нарушават по познатите ни краища на вселената. Там долу, където всичко е с под-атомни размери, нещата стават малко случайни с разните мезони, лептони, кварки, брилиги, лигоидни язолущери[1] и т. н., подчинени на Силни сили, Слаби сили, Силата на навика и какво ли не още. Междувременно, в най-далечните ъгли на нашето пространство материя, антиматерия, тъмна материя и каквато щете материя се препъват в стринговата теория и падат в черни дупки. Бог не е такъв. Той, както е добре известно, е в подробностите и той е Голямото нещо.

По един особен начин обаче вярата в науката наистина е по-лесна от вярата в Бога – ако страхът може да бъде мярка за това колко силно вярваме в нещо. Ако се съди по човешкото поведение, хората не треперят особено много пред Всевишния. Но много от същите тези хора са уплашени от науката до лудост. Те са уплашени от един климат, задушен в микровълновата печка на технологическия напредък, уплашени са и от генетически модификации които може би – кой знае? – ще кръстосат зелки с крале и ще произведат някой принц Чарлз и, разбира се, те са уплашени от облаци с форма на гъби, които растат в научните мазета на Иран и Северна Корея.

Човек изпитва симпатия към вярващите в науката. Апокалиптичната сила на Бога е съществувала открай време и той все пак я е използвал с мярка, въпреки провокациите. Апокалиптичната сила на науката съществува само от 1945-та насам, а атомната бомба вече е опитвана на два пъти.

„Страхът от Бога“ бива най-често демонстриран днес в обществената тревога, че религиозни фанатици ще се опитат да разрушат света. С божествената си предвидливост, Бог е направил фанатиците също толкова неспособни да използват разума, логиката и другите инструменти на науката, колкото съм и аз. Религиозните фанатици не могат да взривят света по начина, по който могат да го направят учените. Но учените не разбират какво говорят фанатиците. Съвместима ли е вярата с науката? Не съвсем – и това е благословия